Почти всеки ден ми се налага да пътувам разстоянието бул. Гоце Делчев – Студентски град. Отначало тези 40  минути (в едната посока, без задръствания) бяха доста тежки, защото полудявах в автобуса, но пък сега започва да ми харесва (вече имам навика да не си забравям iPOD-а и да го зареждам всяка вечер ). Това май е времето, когато мога да остана сама с мислите си, а когато съзнанието ми лети някъде, времето минава доста бързо. Точно в автобуса започнаха да ми идват на ум толкова много нови идеи, надявам се скоро да споделя някои от тях , и вместо да се чувствам изморена след пътя, аз искам да правя хиляди неща. “Намери приятното във всичко…” Последният месец бях доста в застой, както в емоционално, така и в каквото и да е отношение, което ме накара да се чувствам доста непотребна, а сега искам да направя всичко. Тук е мястото, където определено имаш повече възможности и аз мисля да се възползвам.. ))

Още от малка ми беше мечта да видя софийския зоопарк и преди месец някъде осъществих тази мечта. Но сигурно е предвидима реакцията ми… не беше нищо особено. Даже бих казала, че ми подейства леко депрсиращо. Преди 2-3 години бях в зоопарка на едно малко градче в Германия. Вярно, че в Германия си е друго, но въпреки всичко градът беше малък, а столичния ни зоопарк не може и на малкото му пръстче да стъпне. И не говоря само за животинското разнообразие, а за поддръжката на целия зоопарк. Както и да е… моето малко разочарование не ме спря да снимам

]]> http://galiablog.wordpress.com/2009/11/02/%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%85%d0%be%d0%b4%d0%ba%d0%b0-%d0%b8%d0%b7-%d0%b7%d0%be%d0%be%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%ba%d0%b0/feed/ 0 galiablog P9288840-High Pass P9288905-High Pass P9288909-Edit http://galiablog.wordpress.com/2009/11/02/546/ http://galiablog.wordpress.com/2009/11/02/546/#comments Mon, 02 Nov 2009 13:42:42 +0000 Galina Kolentsova http://galiablog.wordpress.com/?p=546 ]]>

Може би след седмица или две най-накрая ще имаме рутер, а до тогава… трябва да си чакам реда да се вместя на PC. Но това пък не означава, че не събирам материал

Дните ми тук в София сякаш се поуспокоиха. Прекарвам доста време пред Photoshop и зад обектива, а вечерта съм предимно с приятели. Хм… сякаш нищо не се случва, но пък има толкова много мисли в главата ми, които чакат да бъдат подредени. Вече започвам да си нося тефтерче с мен. Май ми липсва екшъна и мелодрамата Все пак не се оплаквам. Имам доста снимчици да добавям, но всичко с времето си.

А това е един от хубаво прекараните четвъртаци (тогава ми е свободен ден, както и на някои мои приятели…хубаво съвпадение )

ПС: Сега отивам да си приготвя спагетите (след 20 мин. най-накрая водата завря).

На колко лъжи са способни хората, за да получат своето ….. ? :X

Това беше една от най-прекрасните вечери, които съм имала в София Честно казано много ми припонмни за хора. Искаше ми се да има и някой китарист да засвири заедно с акордеона. Отново усетих духа на музиката и младостта Не знам как звучи… Ако бях постнала на сутринта след тази вечер (макар, че тя беше дори още по-вълшебна, дори и за сутрин ), щях с повече подробности да опиша, но сега ще са само няколко реда. След доста добра почерпка по случей рождения ден на Виктор, веднага отидохме там. Беше пълно с хора, които минавайки от там са видели купона и решили да останат. Все млади хора, които танцуват, пеят, пият биричка или ядат хамбургер Какво да ви кажа… магия на Манджа Стрийт.

Най-голямата ми опора тук в София…

Мислех се какво би ме накарало да се почувствам добре и веднага в главата ми просветна – фотоапарата. Честно казано не съм снимала много откакто съм тук, но това ще се промени. Ще се опитам пак всеки ден да снимам и предимно, хората, с които се запознавам. Така че, време е и да сменя името на блога си

Хм…ами май беше време да се завърна. Преди доста време ми се искаше да попиша тук, но нямах нет. Толкова много неща станаха. София… ами доста нови преживявания и определено ме накара да живна. Толкова много и различни чувства изпитах. За жалост, доста от тях не бяха толкова хубави. Но сигурно е нормално по пътя към щастието да намериш доста тъга и болка отново. Запознах се с много нови хора, някои от тях прекрасни, други не чак толкова и дори за малкото време, от което ги познавам, успяха да ме наранят.

Направих доста грешки, защото не спирах да се водя от това, което сърцето ми казва и пак свършвам със същото емоционално положение, с което си тръгнах от Хасково. Нищо ново. Но пък и трябва да се учим от грешките си все пак, макар че аз ги повтарях пак и пак. И сигурно няма да ми повярвате ако кажа, че това е последния път, когато правя такава голяма грешка. Вече не разчитам на моята си дума, защото дори пред себе си се изложих и ето го резултата – в момента мразя София (не че в Хасково ще ми е по-добре). Сякаш не мога да си намеря място в света, където ще се чувствам добре, но това води до отговора на тази дилема – трябва аз сама да се почувствам добре и това изобщо не е трудно тук, защото си намерих достатъчно приятели и не само. Само се иска да го поискам

Но нека се върна на темата за чувствата. Да, емоционален човек съм, да, преживявам всичко много турдно, особено когато се отнася до любов и как тя за пореден път ме изигра. Може би думата е подигра, защото пак си поиграха с мен и аз със затворени очи се направих, че няма проблем. Но стига толкова. Вече няма място за сълзливи истории, чувствата остават на заден план и аз знам как мога да го постигна. Честно казано в момента не виждам смисъл в нищо, но и не съм го потърсила по-усърдно. Дали всичко ще бъде наред? Ами разбира се, кога не се е оправяло? Само, когато се появи един човек около мен, тогава всичко пропада. Вече няма смисъл да казвам, че съм го превъзмогнала, защото това отдавна стана (толкова пъти се повтаряше същата история). Този път е само разочарование и нищо повече.

Най-хубавата част е, че си оставам оптимист И не заради друго, ами защото пак успях да чувствам по-начина, по който исках преди. Нищо не е загубено в крайна сметка. Живота си тече, а аз нямам никакво намерение да се спирам. С високо вдигната глава продължавам напред, въпреки грешките, от които ще извлека най-полезното (да не се доверявам на чувствата си например).

И като по чудо в мрачната и студена София изгря слънце…

Разкарвайки се безцелно с колата тази вечер реших да мина покрай блока на бившето ми гадже и… изненада, той беше там. Честно казано слезнах от колата от любопитство – какво ще почувствам като го видя. Казах му усмихнато “здравей”, а той мълчеше и ме гледаше. Казах пак здравей и пак нямаше отговор. Усмихнах се отново и си тръгнах. Не почувствах нищо. Нито болка, нито гняв… нищо. (колко странно за мен)

Качих се на колата и продължих да си се разхождам… по-спокойна от всякога. Усмихнах си се на себе си този път, а преди бих се разплакала на мига. Чак тогава осъзнах, че нищо в него не ми липсва… сега ми се живее повече от всякога и отново искам да “преследвам големи мечти и да преодолявам препятствия” . Въпреки това сякаш съм някак си безчувствена… приятно е чувстото след толкова дълго време на “пукане”.

Всеки миг ме променя толкова бързо…

ПС: По-хубаво е да стоиш от лявата страна на колата и да се разкарваш безцелно, отколкото да стоиш отдясно и да те водят… чувствам се уверена