Време за опомняне

Никога не съм се съмнявала, че има най-различни хора, но бях забравила, че и аз мога да ги познавам и че те могат да ме накарат да се усмихвам и смея от сърце. Май надеждата (този път друг вид надежда) пак се заражда в мен. И те идват на правилното място, в правилния момент… и аз пак знам, че скоро ще забравя всичко. Бях и забравила колко много приятели имам, на които мога да разчитам по всяко време… винаги има къде да отида, когато съм тъжна или пък не…

Whatever tomorrow brings, I’ll be there with open arms and open eyes.
Whatever tomorrow brings, I’ll be there
I’ll be there…

Колко е странно как бързо се променям или поне боря да се променя и залича болката. Надолу-горе, пак надолу, после нагоре нагоре, надолу и нагоре, нагоре, нагоре Почвам пак да мечтая и “да търся себе си”. Преди време бях чела някъде, че ние не трябва да търсим себе си, а да създадем себе си. Това определено звучи по-добре, защото те кара да си мръднеш задника, така че е време и за мен да си мръдна задника. Дали пък да не се пробвам за Америка или Англия другата година пак… Много ми се иска да отида до Аляска.

But lately I’m beginning to find that
When I drive myself my light is found.

…

Хм… сякаш май бях забравила какво е всяка сутрин да се събуждаш с мисълта за някой и да знаеш, че повече няма да го видиш… поне знам, че е добре. (Погледнато от оптимистична гледна точка).

Да снимаш циганчета…

Честно казано, ми беше доста уплашено в началото, но благодарение на моят добър приятел Илиян аз прекрачих тази граница. Докато минавахме по околовръстното той ги видя да сипват пясък в една каруца и веднага спряхме колата. Циганч

етата определено обичат да ги снимат А и бяха толкова приятелски настроени, изглеждаха много добри. Бях си изградила друго мнение за тях или просто насажданото с години ме караше да се страхувам и да не ги харесвам…но… хора различни (това го бях забравила). Знам, че изглежда очевидно като го казвам, но мисля, че прекалено често го забравяме. Сякаш можех да седна с тях на тревата и да си приказваме за техния или моя живот… странна работа Беше прекрасно чувство…

Баба Мария

До язовир Клокотница живее (през лятото) тази симпатична баба. Едни приятели ме заведоха при нея ( те я срещнали случайно там). Живеейки си в малката колибка сама, тя беше през цялото време толкова усмихната. Говорихме си дълго време, а тя разказваше невероятни истории. Въпреки всичко, ще запомня едно нещо, което каза. На въпроса “Кои години са били най-трудни за теб”, тя отговори “Аз съм нямала трудни години, доволна съм от живота”…

Иска ми се на 75 години и аз да мога да го кажа Какво по-хубаво от това?

Август е Септември

Това трябваше да го публикувам отдавна. Като по някаква голяма случайност, на върха между август и септемвси аз намерих приятел, който не съм подозирала, че е толкова близо до мен. Слушайки тази песен преди да стане септември… аз се почувствах жива. Признавам, че няколко сълзи капнаха, но… аз бях жива и се чувствах обичана в прегръдките на приятел. Пуснаха песента по радиото, а ние само се спогледахме и усмихнахме… една от малкото истински усмивки напоследък.

Тогава си казах, че вече съм сигурна, че е различно, че аз съм различна… и така и беше. Тръгнах си от него или той от мен няма значение, само знам, че наистина не искам да го виждам повече или поне докато не спра да чувствам каквото и да е (старата любов, хах… как звучи само ) . Слава богу, че се махам от Хасково…

Никога няма да забравя тази песен и времето между август и септемвси 2009 Този миг, колкото и малък да е, ми показа, че трябва да се надявам и да търся щастието, защото тогава бях щастлива… и ще бъда пак.

Тъжно ми е, че любовта напълно се изпари. Чувствам се както преди да го срещна – просто празно място някъде в мен. Научих много за себе си и едно от тези неща е, че имам огромната нужда да давам любов. Имам нужда да обичам, колкото и нежъзможно да ми звучи сега… аз съм само на 19 и очите ми светват, когато си помисля колко хубави моменти ме очакват.

Каква ирония само… сърцето ми ме боли повече от всякога, но аз си оставам оптимист…

Усмивка… Щрак!

Отново блогване

Отново към блогването…. бях спряла, за да се откажат определени хора да го четат и мисля, че се получи…

Но нека пак се върнем към същността на нещата  и моите депресарски истории Ако някой случайно пак се наеме да чете,… обещавам, че този път ще е за кратко (любовните мъки).

Колко ли пъти казвах “край”… но все в Хасково, но все се срещахме. Този път дори и сърцето ми да отказва да го приеме… това е краят. Вече го няма, в София, далеч от мен… не мога да го повярвам, защото вече нищо няма значение…. това е краят. Казах го и сърцето ми го казва, дори и да не го иска… много повторения

Усмихвам се и знам, че ще съм добре. Знам го, дори и да трябва да си го повтарям по няколко пъти на ден, знам го… просто някак си сякаш боли през цялото време, дори и когато се усмихвам. Боли си… НО ще мине и това го знам. Единственият проблем е, че не мисля, че мога да чувствам вече. Кой идва и си тръгва от живота ми, кой дава всичко или нищо за мен… няма значение, защото аз просто си проължавам с живота по предишния план. Имах малка почивка, може би, за да ме направи по-силна, но сега е време да поема по пътя си отново, а къде ще ме отведе…………………….. надявам се до някой, който ще ме накара да чувствам пак.

ПС: Песента ме успокоява…

Алисия – Скрий Се

Дори и чалга, дори и аз… всичко е толкова различно в мен…

Gotthard – No tomorrow

Фотосесия Ретро Част 2

Малко по-малко…

Когато постигнеш целта си

Хм… ами взех си книжката Честно казано не ми се връща назад през тези 20 мин, в които карах. Бяха ужасни, а нервите ми бяха опънати до краен предел. Ръцете ми трепереха, а мозъка ми беше изключил… толкова се радвам, че свърши. Обаче сякаш не мога да се насладя на “победата” си. А и не изпитвам никакво желание в момента да карам. Трябва да съм щастлива, защото много го исках, но в момента май искам просто да седна и да си почета книжка на спокойствие, без да виждам никой. Странна работа

Май тръпката е докато имаш мечта и я преследваш. Е, да се надявам, че след като вече официално имам книжка ще се чувствам по друг начин. Утре отивам в София и това ще ме разведри. Пак ми снима Сериозно се замислям вече за фотографията. Дори и да не ме бива много това май е нещото, което нак-много ме отпуска…